Литургичното богослужение и живот „е покана да участваме в Божието явяване, да се озовем пред Бога в Неговата светлина и да Му служим. Това е така, защото богослужението обхваща историята на събитието и самото събитие, историята на спасението и самото спасение, възвестяването на Словото и Неговото евхаристийно явяване и осъществяване” (1).
Но литургичното богослужение и живот е не само „осъществяване и израз на тайната на Божието явяване в Църквата и едновременно с това възвестяване на догматичната истина. В по-широк смисъл то е правило за нравственото поведение на вярващите, които призовава както към изповед и пост, така и към възхвала на Твореца и към радостта на спасителната вечеря. Литургичният живот дава своя ритъм на живота на вярващите, когато всяка сутрин и всяка вечер, всеки ден от седмицата, всеки сезон от годината и с всяко лично значително събитие – раждане, брак, боледуване и смърт – този живот влиза във великите събития на Божието Откровение и при всеки уместен случай дарява неповторимата благодат на спасението” (1).
Православната духовност е литургична, защото Православието е богослужебна общност и по несравним начин литургична Църква. Тя възпитава и образова своя народ най-вече с литургичната практика (1).
Литургичната основа на православната духовност я полага Сам Иисус Христос като Първосвещеник. Той е глава на Църквата, която е тяло Христово, а ние сме нейни членове. Той основава тайнството кръщение като приема покайно кръщение от св. Йоан Кръстител и като казва на св. апостоли: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате…. в името на Отца и Сина и Св. Дух” (Мат.29:19). Той даде право на апостолите да “развързват и да завързват грехове”. Изпрати им друг Утешител и правото да преподават апостолската благодат. Но най-важното Той принесе Себе Си в жертва за изкуплението на цялото човечество бе пример за нас на съвършена любов към Бога и ближния и Синовно послушание към Отец.
Именно тази жертва е и в цнтъра на св. Литургия, това тайнство, което Иисус Христос основава по време на тайнта вечеря и поръчва на апостолите “това правете в Мой спомен”. Но извършването на Евхаристията е не просто възпоменание, но релано тяло и кръв Христови, реална жертва на която ние ставаме пичастни приемайки в себе си св. дарове. По този начин не просто се припомнят исторически събития, но се и извършват всеки път на св. престол. Цялата Църква е “царствено свещенство”, призвано да принесе духовна жертва на Бога.
Макар и Евхаристията да претърпява известно историческо развитие, както и храма, и целия богослужебен живот на Църквата, в своята същност тя остава непроменена. Напротив нейното значение не само остава цетър на св. Литургия, на целия богослужебен живот, но и въобще на духовността. Тъй като гръбнакът и си остава непроменен – той просто се допълва, разширява и обогатява през вековете.
Така например в първите времена първоначално Евхаристията се извършвала в събота вечер, но постепенно започнала да се извършва в неделя сутрин. Двете и съставни части отговарят по същноста си на това, което по-късно на Изток става известно като Литургия на оглашените и Литургия на верните. За първите християни евхаристийната трапеза била образ на онзи небесен пир… – ”царство на небесата”.
Евхаристията през първи век е била опростен обред с дълбок смисъл, който можел да бъде проумян само от “посветените”. Нейният смисъл и значение били до голяма степен изразени в благодарствената молитва, изрична над хляба и виното. Създадена по образец на ервейската “бераха” или молитвата на благословението, която Иисус използва на Тайната вечеря, в нея се благодари на Бога за Неговите всемогъщи деяния при сътворението и спасението на човечеството. Евхаристията е не само средство за общуване с живия Христос, но и израз на единството на Неговото Тяло – Църквата.
В най-ранното описание на Евхаристията – Първа апология на св. Юстин мъченик и философ се описва, че неделната Евхаристия се състояла от четива от Св. Писание, проповед и просителна молитва. Възможно е да е завършвала с целувка на мира; със сигурност такава е имало в края на обреда на кръщението преди Евхаристията. По това време не е съществувал текст на Евхаристийната молитва. Но е имало традиционни теми, които били следвани. Епископът благодарял за творението, изкуплението чрез кръста и за това, че човеците били сметнали за достойни за всичко това. Във всеки случай аналогични молитви откриваме в Апостолското предание на св. Иполит Римски от нач. на 3 век.
Св. Иполит Рим пише, че хлябът и виното се “вблагодаряват”, “евхаристисват”, в “образа” на тялото и кръвта Христови. Въпреки че в края на 2- ри век св. Ириней Лионски подчертава, че Евхаристия е благодарствено жертвоприношение на първите плодове на творението, в крайна сметка се налага възгледа на св. Киприан, че благодарственото жертвоприношение в обреда са Христовите страдания.
Старият канон на латинската меса изразява едно много древно разбиране за Евхаристията: в молитвата след повествованието за установяването на Евхаристията от Христос на Тайната вечеря на Бога били принасяни хляба на вечния живот и чашата на вечното спасение в паметта на страданията, смъртта и възкресението на Христос. И се изричала молитва те да бъдат отнесени от ангел Божий, а – можеби и от Самия Христос – на небесния олтар. Сигурна, че Бог ще приеме това, което принасяло по изрична поръчка на Христос, Църквата можела да получи св. дарове обратно, но вече като Божии дарове – тяло и кръв Христови.
Литургичният живот на Църквата е непосредствено свързан с рзвитието на храма, на иконографията и пр. и всичко това на фона на историческата обстановка. С Миланския едикт на император Константин Велики, който за пръв път дава правото на изповвядването на християнството като равноправна религия, се започва усилен строеж на християнски храмове и тяхното благоукрасяване. За което благоукрасяване най -ранни данни има в Римските катакомби. Изографисването на храмовете е важна част от литургичния живот н църквата, тъй като то представлявало проповед на Св. Писание в образи и картини. Така постепенно и богослужението претърпява своето развитие, съответно и разцвет за да стигне до сегашния си вид. Но то не е променяно, а по-скоро допълвано и разширено, благодарение на веллики химнографски творби на даровити св. отци, учители и писатели на св. Църква. Така например Константинопол още от времето на Константин Велики се превърнал в център на църковно и литургично влияние, а литургичният живот на великата църква (на Византия) постепенно получил широко разпространение, за да се превърне в кр. на 12-ти век в практически единствения за всички православни църкви.
Св. Йоан Златуст подчертава, че общата молитва има по-голямо въздействие от индивидуалната, тъй като тогава цялата Църква се обединява. 
Той в своите беседи и проповеди предавал своето разбиране за литургията и това вероятно формирало тяхното разбиране за обреда по-силно от самия обред.
Св. Йоан Златоуст постоянно говори за евхаристията като за тайна. В писанията на св. ап. Павел думата “тайна” обозначава Божия план за нашето спасение. Тази тайна ни е явена най-вече в смъртта и възкресението на Иисус Христос. По-късно понятието започва да се използва за онези сакраментални действия в Църквата, които едновременно представят Христовите спасителни дела. И кръщението и Евхаристията били нречени тайнства.
Св. Йоан Златоуст учи своето паство да възприема евхаристията като участие на небесното богослужение. Ангелите винаги присъстват в църквата, но тяхното присъствие е особено реално, когато се отслужва св. Литургия.
Също така според св. отец Евхаристията е подражание на смъртта на Иисус Христос и участие в нея.
Друг важен и интересен период е св. Литургия по времето на св. Максим Изповедник (580-†662), който дава много важни и подробни сведения в своето “Тайноводство”. При император Юстиниян (482-†565) се утвърдил модела на византийското литургично богослужение. Доктирналните спорове оказали своето влияние върху литургичния обред в Константинопол(2).
Св. Максим Изповедник говори за Църквата като образ и изображение на Бога. Тя подобно на Бога осъществява единството на вярващите, в Църквата те намират единство чрез вярата. Това единство извършва сам Бог, Който “смекчавайки и съразмерявайки техните различия, ги въздига до единство със Себе Си –Причината, Началото и Края”.
Също така според него Св. Църква е образ на света, състоящ се от видими и невидими същности, понеже в нея се наблюдава същото различие и единство, което съществува в него. Той я нарича и символ и само на чувствения свят сам по себе си. Защото божественият олтар в Нея е подобен на небето е подобно на олтар, а благоустроението на земното – на храм.
Според св. Максим Св. Божия Църква символично изобразява човека и сама се изобразява от него като човек. И в тази връзка олатарът е душата, божественият жертвеник – ума, а храмът тялото.
Св. отец говори за символиката на първия вход, че той е образ и изображение на първото пришествие в плът в този свят на Сина Божий, Спасител Христос.
А входа на народа означава обръщането на невярващите от неведението и зблуждението към познанието на Бога, а също и прехода на вярващите от порока на незнанието към добродетелността и знанието.
Свещените книги откриват божесвтените и блажени произволения и съвети на Всесветия Бог. А песнопенията изразяват радостта от божествените блага, която възнася душите към чиста и блажена любов към Бога и внушава най-силно отвращение към греха.
Той пише и за целуквата на мира, която според него служи за първообраз на бъдещото единомислие.
По времето на св. Максим Изповедник Символът на вярата е имал вече утвърдено място в св. Литургия. И според него изповядването му предвещава онова тайнствено благодарение, което ще принасяме на Бога в бъдещия век.
В началото на 8-ми век св. Литургия все още е имала опростена структура, но именно в края на 8-ми век и нач. на 9-ти век е започнал процеса на все повече нови добавки към службата.
Самата литургия започнала да бъде тълкувана като своеобразна икона. През 9-ти век се написва и т. нар. Василиева литургия. И именно там молитвата на приношението е във вида, който е и днес. А през 14-ти век литургията достигнала формата, в която я отслужвме и днес.
Благодатта на светите Тайнства е средоточие на литургичната практика и на изкупителната мисия на Църквата. Църквата е извор на благодатта и на спасението, следователно начало и край на всички Тайнства.
Всички ние да се стремим да бъдем участници не само в св. Литургия в храма, но да извършваме литургия след Литургията, т.е. да прилагаме всичко научено от Църквата в живота. И да не забравяме, че служението на ближните е по-спасително дело, отколкото служението на самите себе си, разбира се като имаме винаги примера на Иисус Христос, Който послужи на целия човешки род.
1)Свещ. Михаил Кардамакис, Правослванта духовност е литургична – http://dvri. bg /
2) Уайбро, Х. Православната Св. Литургия
