ПЪРВА БЕСЕДА

1. Аз имам собствена религия: аз искам да се покорявам на Бога, а не на човеци. За какво ми е Църквата и всички нейни устави?

Каква е тази собствена религия към която ти възнамеряваш да се придържаш? Не значи ли това, че ти искаш да живееш в своеволие? Да изпълняваш само тези религиозни задължения, които не са тягостни за твоята леност и невъздържание? Да се упражняваш само в тези добродетели, към които чувстваш склонност, и да отхвърляш тези, които са трудни и противни на твоите страсти? Такава религия не би възродила света в нов, духовен живот. Постъпващият така християнин би се отличавал от езичника само по име.

С такава религия, приятелю, не можеш да угодиш на Бога, Който изисква от нас преди всичко смирение и самоотверженост; не можеш да бъдеш верен последовател на Иисус Христос, Който смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8).

Ти искаш да се покоряваш на Бога, а не на човеци. А как ще направиш това, ако Сам Христос е казал на Апостолите: Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята (Лук. 10:16). Това е казано не само за Апостолите, но за всички, които чрез непрекъсваното ръкоположение са приели от тях властта да връзват и да развързват, за потвърждение на което слушат Христовите думи, когато Той моли Отца за учениците и продължава: Не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно (Йоан. 17:20, 21).

Възнасяйки се на небето, Господ казал: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).

Сега ти разбираш, че трябва да се покоряваш и на човеци, тоест на Църквата, основана от Самия Христос!

Ти казваш: „За какво е Църквата и всички нейни устави?” На това би било достатъчно да се отговори, че Господ Сам я е основал, следователно това е било нужно. Но аз ще се постарая да ти обясня това по-подробно.

Основаването на Църквата е било необходимо за запазването учението на Христа и Неговите апостоли в цялата му чистота. То, без съмнение, скоро би се изменило, ако всеки би имал право да обяснява по своему Свещеното Писание и догматите, основани на него, да приема или да отхвърля преданията и самоволно да се отклонява от постановленията и реда, необходими за всяко благоустроено общество. Именно това е било делото на Светата Съборна и Апостолска Църква – да създаде този необходим порядък.

Свещеното Писание изисква обяснение, понеже както казва Апостолът: Буквата убива, а духът животвори (2 Кор. 3:6).

Самите вселенски отци (1), с голям труд и дълбоки изследвания, обяснявали изреченията на Свещеното Писание. А отделният човек може да придаде погрешен смисъл на някои изречения, както са правели ересиарсите, основаващи своите заблуждения на някакъв отделен текст. И кой ще опровергае със сила и власт лъжливото учение, ако не Светата Църква, която не може да греши, защото се просвещава от Светия Дух.

Господ Иисус Христос основал Църквата, избирайки Апостолите и давайки им властта да връзват и да развързват.

Той след Своето Възкресение им се явявал многократно в продължение на четиридесет дни, беседвал с тях и им отвори ума, за да разбират Писанията (Лук. 24:45).

Неговите Божествени уста са изрекли; Защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Мат. 10:20). Който приема вас, Мене приема (Мат. 10:40).

Приемайки такава власт от Господа и право да ръкополагат епископи и презвитери, Апостолите навсякъде устройвали Църквата, предписвайки на верните подчинение: Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те… бдят за вашите души (Евр. 13:17).

Апостолите дали устави на Църквите, не само написани в техните послания, но също и устни, съхранени в Свещеното Предание от техните ученици. Тези Свещени Предания имат началото си от Самия Иисус Христос, Който научил на тайните на Царството Божие Своите Апостоли. Много от приетото от Христа било предадено устно от Апостолите на техните верни ученици. Следователно Свещените Предания имат равна сила със Свещеното Писание. А достоверността на Свещените Предания се потвърждава и от това, че цялата Съборна Църква след щателно разглеждане ги е приела, а Съборната Църква не може да се заблуждава, защото тя е по думите на Апостола стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15).

Църквата има Господнето обещание, че портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18).

На Вселенските Събори великите отци на Църквата, прославени със святост на живота и с дълбока мъдрост, обсъдили и утвърдили канона (2) на Свещеното Писание, Свещеното Предание, догматите на вярата, църковния устав и ред.

Следователно правилата, установени от тях и приети от цялата Вселенска църква, имат неоспоримата сила на закона; и отмятащите се от тях се отмятат от Самия Христос!

Вселенските събори напълно справедливо са имали право да съдят и да низвергват патриарси и епископи; само на тях е могла да принадлежи непогрешимостта, която не може да бъде свойствена на никоя отделна личност.

Разбираш ли сега, че е подобен на езичник и митар този, който не послуша Църквата (Мат. 18:17), едната Свята Съборна и Апостолска, която ние изповядваме в Символа на вярата.

1) Имат се предвид светите отци като Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и други, наричани „вселенски учители” заради значението на техните творения за Вселенската църква, за всички християни и цялата вселена – б. пр.

2) Канон на Свещ. Писание – т.е. кои книги съставляват Библията и кои са апокрифни, неоснователно претендиращи за боговдъхновеност и автентичност – например „Евангелие от Тома”, „Евангелие от Петър” и т.н. – б. пр.

Когато бяха на път, възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. И като повика пак дванайсетте, Той почна да им говори, какво ще стане с Него: ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне.

Св. Киприан Цамблак, в нозете Христови

Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Йоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме.

Той ги попита: какво искате да ви сторя?
Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а Друг отляво, в славата Ти. 

Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?

Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено.
И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Йоана.
А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях.
Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.
(Марк 10:32-45)

ПРИТЧИ НА НЕБЕСНОТО ЦАРСТВО

Притчи за скритото съкровище и скъпоценния бисер (Мат. 13:44-46)

44. Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива.
45. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери,
46. и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.

Притча за мрежата (Мат. 13:47-52)

На 27.03.2015 отбелязваме паметта на:

Св. мчца Матрона Солунска

Житие на Св. мчца Матрона Солунска

1. Мощната закрила на страдащите  – Проповед при Акатист на Пресвета Богородица

2. За даровете от Бога

    Литургичното богослужение и живот „е покана да участваме в Божието явяване, да се озовем пред Бога в Неговата светлина и да Му служим. Това е така, защото богослужението обхваща историята на събитието и самото събитие, историята на спасението и самото спасение, възвестяването на Словото и Неговото евхаристийно явяване и осъществяване” (1).

Но литургичното богослужение и живот е не само „осъществяване и израз на тайната на Божието явяване в Църквата и едновременно с това възвестяване на догматичната истина. В по-широк смисъл то е правило за нравственото поведение на вярващите, които призовава както към изповед и пост, така и към възхвала на Твореца и към радостта на спасителната вечеря. Литургичният живот дава своя ритъм на живота на вярващите, когато всяка сутрин и всяка вечер, всеки ден от седмицата, всеки сезон от годината и с всяко лично значително събитие – раждане, брак, боледуване и смърт – този живот влиза във великите събития на Божието Откровение и при всеки уместен случай дарява неповторимата благодат на спасението” (1).

Православната духовност е литургична, защото Православието е богослужебна общност и по несравним начин литургична Църква. Тя възпитава и образова своя народ най-вече с литургичната практика (1).

Литургичната основа на православната духовност  я полага Сам Иисус Христос  като Първосвещеник. Той е глава на Църквата, която е тяло Христово, а ние сме нейни членове. Той основава тайнството кръщение като приема покайно кръщение от св. Йоан Кръстител и като казва на св. апостоли: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате…. в името на Отца и Сина и Св. Дух” (Мат.29:19). Той даде право на апостолите да “развързват и да завързват грехове”. Изпрати им друг Утешител и правото да преподават апостолската благодат. Но най-важното Той принесе Себе Си  в жертва за изкуплението на цялото човечество бе пример за нас на съвършена любов  към Бога и ближния и Синовно послушание към Отец.

   Именно тази жертва е и в цнтъра на св. Литургия, това тайнство, което Иисус Христос основава по време на тайнта вечеря и поръчва на апостолите  “това правете в Мой спомен”. Но извършването на Евхаристията е не просто възпоменание, но релано тяло и кръв Христови, реална жертва на която ние ставаме пичастни приемайки в себе си св. дарове.  По този начин не просто се припомнят исторически събития, но се и извършват всеки път на св. престол. Цялата Църква е “царствено свещенство”, призвано да принесе духовна жертва на Бога.

 Макар и Евхаристията да претърпява известно историческо развитие, както и храма, и целия богослужебен живот на Църквата, в своята същност тя остава непроменена. Напротив нейното значение не само остава цетър на св. Литургия, на целия богослужебен живот, но и въобще на духовността. Тъй като гръбнакът и си остава непроменен – той  просто се допълва, разширява и обогатява  през вековете.

Така например в първите времена първоначално Евхаристията се извършвала в събота вечер, но постепенно започнала да се извършва  в неделя сутрин. Двете и съставни части отговарят по същноста си  на това, което по-късно на Изток става известно като Литургия на оглашените и Литургия на верните.  За първите християни евхаристийната трапеза  била образ на онзи небесен пир… – ”царство на небесата”.

Евхаристията през първи век е била опростен обред  с дълбок  смисъл, който можел да бъде проумян само от “посветените”.  Нейният смисъл и значение били до голяма степен  изразени в благодарствената молитва, изрична над хляба и виното. Създадена по образец  на ервейската “бераха” или молитвата на благословението, която Иисус използва на Тайната вечеря, в нея се благодари на Бога за Неговите всемогъщи деяния  при сътворението и спасението на човечеството. Евхаристията е не само средство за общуване с живия Христос, но и израз  на единството на Неговото Тяло – Църквата.

    В най-ранното описание на Евхаристията – Първа апология на  св. Юстин мъченик и философ се описва, че неделната Евхаристия се състояла  от четива от Св. Писание, проповед и просителна молитва. Възможно е да е завършвала с целувка на мира; със сигурност такава е имало в края на обреда на кръщението преди Евхаристията. По това време не  е съществувал текст на Евхаристийната молитва. Но е имало традиционни теми, които били следвани. Епископът благодарял за творението, изкуплението чрез кръста и за това, че човеците били сметнали за достойни за всичко това. Във всеки случай аналогични молитви откриваме в Апостолското предание на св. Иполит Римски от нач. на 3 век.

Св. Иполит Рим пише, че хлябът и виното се “вблагодаряват”, “евхаристисват”, в “образа” на тялото и кръвта Христови. Въпреки че в края на 2- ри век св. Ириней Лионски подчертава, че Евхаристия е благодарствено жертвоприношение на първите плодове на творението, в крайна сметка се налага възгледа на св. Киприан, че  благодарственото жертвоприношение в обреда са Христовите страдания.

Старият канон на латинската меса изразява  едно много древно разбиране за Евхаристията: в молитвата след повествованието за установяването на Евхаристията от Христос на Тайната вечеря на Бога били принасяни хляба на вечния живот и чашата на вечното спасение в паметта на страданията, смъртта и възкресението  на Христос. И се изричала молитва те да бъдат отнесени от ангел Божий, а – можеби и от Самия Христос – на небесния олтар. Сигурна, че Бог ще приеме това, което принасяло по изрична поръчка на Христос, Църквата можела да получи св. дарове обратно, но вече като Божии дарове – тяло и кръв Христови.

 Литургичният живот на Църквата е непосредствено свързан с рзвитието на храма, на иконографията  и пр. и всичко това на фона на историческата обстановка. С  Миланския едикт на император Константин Велики, който за пръв път дава правото на изповвядването на християнството като равноправна религия, се започва усилен строеж на християнски храмове и тяхното благоукрасяване. За което благоукрасяване най -ранни  данни има в  Римските катакомби. Изографисването на храмовете е важна част от литургичния живот н църквата, тъй като то представлявало проповед на Св. Писание в образи и картини. Така постепенно и богослужението претърпява своето развитие, съответно и разцвет за да стигне до сегашния си вид. Но то не е променяно, а по-скоро допълвано и разширено, благодарение на веллики химнографски творби на даровити св. отци, учители и писатели на св. Църква. Така например Константинопол още от времето на Константин Велики се превърнал в център на църковно и литургично влияние, а литургичният живот на великата църква (на Византия) постепенно получил широко разпространение, за да се превърне в кр. на 12-ти век в практически единствения за всички православни църкви.

Св. Йоан Златуст подчертава, че общата молитва има по-голямо въздействие от индивидуалната, тъй като тогава цялата Църква се обединява. Той в своите беседи и проповеди предавал своето разбиране за литургията и това вероятно формирало тяхното разбиране за обреда по-силно от самия обред.

Св. Йоан Златоуст постоянно говори за евхаристията като за тайна. В писанията на св. ап. Павел думата “тайна” обозначава Божия план за нашето спасение. Тази тайна ни е явена най-вече в смъртта и възкресението на Иисус Христос. По-късно понятието започва да се използва за онези сакраментални действия в Църквата, които едновременно представят Христовите спасителни дела. И кръщението и Евхаристията били нречени тайнства.

Св. Йоан Златоуст учи своето паство да възприема евхаристията като участие на небесното богослужение. Ангелите винаги присъстват в църквата, но тяхното присъствие е особено реално, когато се отслужва св. Литургия.

Също така според св. отец Евхаристията е подражание на смъртта на Иисус Христос и участие в нея.

Друг важен и интересен период е св. Литургия по времето на св. Максим Изповедник (580-†662), който дава много важни и подробни сведения в своето “Тайноводство”.  При император Юстиниян (482-†565) се утвърдил модела на византийското литургично богослужение. Доктирналните спорове оказали своето влияние върху литургичния обред в Константинопол(2).

Св. Максим Изповедник говори за Църквата като образ и изображение на Бога.  Тя подобно на Бога осъществява единството на вярващите, в Църквата те намират единство чрез вярата. Това единство извършва сам Бог, Който “смекчавайки и съразмерявайки техните различия, ги въздига до единство със Себе Си –Причината, Началото и Края”.

Също така според него Св. Църква е образ на света, състоящ се от видими и невидими същности, понеже в нея се наблюдава същото различие и единство, което съществува в него. Той я нарича и символ и само на чувствения свят сам по себе си. Защото божественият олтар в Нея е подобен на небето е подобно на олтар, а благоустроението на земното – на храм.

Според св. Максим Св. Божия Църква  символично изобразява човека и сама се изобразява от него като човек. И в тази връзка олатарът е душата, божественият жертвеник – ума, а храмът тялото.

Св. отец говори за символиката на първия вход, че той е образ и изображение на първото пришествие  в плът  в този свят на Сина Божий, Спасител Христос.

А  входа на народа означава обръщането на невярващите от неведението и зблуждението към познанието на Бога, а също и прехода на вярващите от порока на незнанието към добродетелността и знанието.

Свещените книги откриват божесвтените и блажени  произволения и съвети на Всесветия Бог. А песнопенията изразяват радостта  от божествените блага, която възнася душите към чиста и блажена любов към Бога и внушава най-силно отвращение към греха.

Той пише и за целуквата на мира, която според него служи за първообраз на бъдещото единомислие.

 По времето на св. Максим Изповедник  Символът на вярата е имал вече утвърдено място в св. Литургия. И  според него изповядването му предвещава онова тайнствено благодарение, което ще принасяме на Бога в бъдещия век.

В началото на 8-ми век св. Литургия все още е имала опростена структура, но именно в края на 8-ми век и нач. на 9-ти век е започнал процеса на все повече нови добавки към службата.

Самата литургия започнала да бъде  тълкувана като своеобразна икона. През 9-ти век се написва и т. нар. Василиева литургия. И именно там молитвата на приношението е във вида, който е и днес. А през 14-ти век литургията достигнала формата, в която я отслужвме и днес.

    Благодатта на светите Тайнства е средоточие на литургичната практика и на изкупителната мисия на Църквата. Църквата е извор на благодатта и на спасението, следователно начало и край на всички Тайнства.

Всички ние  да се стремим  да бъдем участници не само в св. Литургия в храма, но да извършваме литургия след Литургията, т.е. да прилагаме всичко научено от Църквата в живота. И да не забравяме, че служението на ближните е по-спасително дело, отколкото служението на самите себе си, разбира се като имаме винаги примера на Иисус Христос, Който послужи на целия човешки род.

1)Свещ. Михаил Кардамакис, Правослванта духовност е литургична – http://dvri. bg /

2) Уайбро, Х. Православната Св. Литургия

ПРИТЧИ ЗА  НЕБЕСНОТО ЦАРСТВО

Притча за синаповото зърно (Мат. 13:31-32)

Притча за кваса (Мат. 13:33-35)

Обяснение на притчата за житото и плевелите (Мат. 13:36-43)

На 26.03. 2015 отбелязваме паметта на:

Св. Георги, Софийски стари

Житие на Св. Георги, Софийски стари

 Празникът Благовещение Богородично св. Църква чества на 25 март. В древност той имал различни наименования: „Зачатие Христово“, „Благовещение на Христа“, „Начало на изкуплението“, „Благовещение на св. Дева Мария от Ангела“. Едва в VII в. той бил наречен „Благовещение на Пресвета Богородица”[18]. Води началото си още от апостолския век. Сам св. евангелист Лука описва красноречиво Благовещението (Лука 1:26-38). Най-ранните писмени свидетелства за празника са от III век. Св. Григорий Неокесарийски чудотворец (+ 270) пише специална проповед за празника[19]. През IV и V в. проповеди за този ден оставят св. Иоан Златоуст (+ 407)[20], блажени Августи (+ 430)[21] и малко по-късно св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.)[22].

Блажени Иероним (347-420) съобщава, че в Назарет — на мястото, където станало самото Благовещение, бил издигнат храм в памет на свещеното събитие[23].

Блажени Августин пише: „От прадедите е предадено на Църквата, че въплъщението станало на 25 март”[24].

Св. Атанасий Велики (295-373) пише, че Син Божи се въплътил на 25 март, защото в този ден Бог създал човека[25].

Св. Анастасий Антиохийски (+599 г.), опирайки се на старо църковно предание, говори, че сътворяването на човека станало на 25-ия ден на месец март. Поради това и Архангел Гавриил в този ден бил изпратен да благовести на светата Дева нетленното от нея въплъщение на Спасителя и да ѝ предизвести, че чрез нея ще се извърши спасението на човеците. Защото, прилично е, щото съгрешилият да бъде възстановен в това същото време, в което е създаден [26].

През вековете празникът се обогатява с песнопения. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири на Великата вечерня (гл. 1). Св. Андрей Иерусалимски (VII в.) пише Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл. 4). Канонът на утренята е на преп. Теофан Никейски (IX в.). С. В. Булгаков смята, че той е произведение на преп. Теофан и св. Иоан Дамаскин[27].Колко тържествен е празникът Благовещение Богородично! „Днес е началото на нашето спасение и откриване на вечната тайна: Синът Божи става Син на Девица и Гавриил благодат благовести. Затова и ние с него да извикаме на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе” (Тропар, гл. 4).

„Днес е радостта на Благовещението, девствено тържество, земното с небесното се съединява, Адам се обновява и Ева се освобождава от първата печал“ (Слава и нине на стиховните стихири на Великата вечерня, гл. 4).

„Бог, когато пожелае, побеждава естествения чин“ (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6) – „Скритата от векове тайна се открива днес – Син Божи става Син Човечески“ (Слава и Нине на Всякое дихание, гл.2).

Светата Църква възпява св. Богородица като „неизгаряща къпина…, глъбина необозрима, висока стълба, божествена стомна с мана“ (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Майка на живота“ (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Дева чиста“ (1 Литийна стихира на Великата вечерня, гл. 1); „вместилище на Невместимия, Адамово въздигане, Евино избавление, радост на света и веселие на нашия род“(2 Литийна стихира на Великата вечерня, гл.1 ).

Удивен от тайната на Благовещението песнописецът Иоан Монах възкликва: „0, чудо!“ (Слава и Нине на литиите (гл. 8) на Великата вечерня). „Дева ще родиш, говори Архангел Гавриил на св. Богородица, а след раждането пак Дева ще останеш“ (Слава и Нине на седалния по полиелей, гл. 4).

Интересна е разработката на празничния канон. Всички песни са съставени в диалогична форма. Диалогът се води между Архангел Гавриил и св. Дева Мария.

Кулминационният момент в богослужебната прослава на св. Богородица в този ден откриваме в кондака и икоса на празника, който ние най-тържествено пеем през Великия пост:

„На тебе, Богородице, поборница воевода, твоите раби, които се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви беди ни освободи, та да ти викаме: Радвай се, невесто неневестна!” (Кондак, гл. 8).

Още по-емоционално звучи Икосът, който е влязъл в състава на Богородичния акатист (1 Статия): „Първият Ангел бе изпратен от небето да каже на Богородица: Радвай се! – и като видя, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужасѐн и викаше към нея така:

Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клеветата ще изчезне!

Радвай се ти, чрез която падналият Адам бе възвърнат; радвай се ти, чрез която Ева се избави от сълзи!

Радвай се, висота, трудно достижима с човешки помисли; радвай се, глъбино, в която мъчно се прониква и с ангелски очи!

Радвай се, защото ти си Царев престол; радвай се, защото носиш Онзи, Който всичко държи!

Радвай се, звездо, която явяваш Слънцето; радвай се, утробо на Божественото вместилище!

Радвай се ти, чрез която се обновяват тварите; радвай се ти, чрез която се прекланяме на Твореца!

Радвай се, невесто неневестна”[28]

Източник: draganbachev.wordpress.com

*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 15-32. Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р. Иван Денев

[18]. С. В. Булгаков, пос. съч., с. 126.

[19]. S. Gregorius Neocaesariensis episcopus, Homiliae 1-3, In Annuntiatione sanctae Virginis Mariae, Migne, PG, t. 10, col. 1045-1073.

[20]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. II, С. Петербург, 1912, с. 870-873; т. VIII, С. Петербург, 1914, с. 905-913; т. XI, кн. 1, С. Петербург, 1905, с. 973-979.

[21]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 193-195; Migne, PL, t. 39, col. 2105-2110.

[22]. S. Joannes Damascenus, Homilia in Annuntiat. b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 647-662.

[23]. По прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 124.

[24]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, De Trinitate, lib. IV, cap. 5; Migne, PL, t. 42, col. 893-894.

[25]. По прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 124.

[26]. S. Anastasius I Antochenus episcopus, In Annuntiationem interatisimae Deique Genitricis Mariae; Migne, PG, t. 89, col. 1375-1385; In Lauditissimae Dei Genitricis Annuntiationem, ibid., col. 1385-1390.

[27]. С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 126.

[28]. Архиеп. Филарет Черниговски и Нежински, Историческое учение об отцах Церкви, т. III, Спб., 1859, с. 154, бел. 8, приписва кондака и икос

На 25.03.2015 отбелязваме:

Благовещение

Благовещение на Пресвета Богородица и Приснодева Мария