На 30.09.2015 г. отбелязваме паметта на:
Св. свмчк Григорий- просветител на Армения
Св. свмчк Григорий- просветител на Армения
ХРИСТИЯНСТВО И СМИСЪЛЪТ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
ЗАЩО СМЕ ХРИСТИЯНИ?
Каква е целта на нашия живот? И в частност, на нашия християнски живот? Целта на нашия живот е вечният живот. Вечният живот пък е възобновяването на връзката на нашата душа със Светия Божий Дух. Възобновяването на тази връзка, която ние сме изгубили при грехопадението, не може да стане никъде, освен в християнството. По никакъв друг начин, освен чрез вяра в Христос. Чрез вярата в нашия Спасител Христос ние усвояваме Неговото изкупително дело. Биваме оправдани пред Божественото правосъдие. И когато застанем пред Божия съд и бъдем попитани кой ще отговаря за нашите грехове, посочваме Него – Той ще отговаря, Той ги е взел върху Себе Си.
Велика е Твоята милост към нас, грешниците, Господи!
Мнозина, за съжаление, принизяват и омаловажават великото дело на Изкуплението, което Христос, нашият Спасител, е извършил. Мнозина, за съжаление, дори не знаят защо са християни. Толкова лекомислено, пренебрежително и даже (уви!) подигравателно се отнасят към християнството, сякаш то е незначително явление в живота им. Мнозина не разбират християнството, макар и да се наричат християни. Мнозина са християни по традиция или по стечение на обстоятелствата, а животът им е в разрез с християнството. Мислят, че като влязат в църква, като запалят свещ и постоят 2-3 минути, са извършили Божието дело. И излизат, за да се потопят в много „по-важните” си дела от житейската суета. За вечния живот не са чували, а и да са чували, не се интересуват от него. „Никой – казват – не се е върнал оттам, за да каже какво има”. Или: „Като отидем там, ще видим”. Каква заблуда! Може ли да си християнин, а да не живееш с вечния живот, който ти е дал Христос?
„Ние – казват – сме християни, за да бъдем добри, човечни, милостиви, честни, морални хора”. И тези, които така мислят, не правят особена разлика между православие, римокатолицизъм и протестантизъм. „Важно е – казват – да вярваме в Христос. Нали всички сме християни?” Или даже не правят разлика между християнство, ислям, юдаизъм и разните видове езичество. „Важно е – казват – да вярваме в Бога, без значение как ще Го наречем: Христос, Аллах или Буда. Нали Бог е един?”
Ужасна заблуда! И такива хора си въобразяват, че са християни! А не знаят каква е целта на християнството.
Да сме добри? Не, това не е целта на християнството. Никъде в Библията не е казано: „Бъдете добри”. Няма такъв текст. Да сме честни, морални, справедливи и т. н.? Или да обичаме ближния, да помагаме на бедните и т. н.? Съвсем не! Защото, за да бъде човек добър, честен, морален, справедлив, да обича ближния и да помага на бедните, изобщо
не е необходимо да вярва в Бога. На света има много атеисти, безбожници и нехристияни, които са добри, честни, морални, помагат на бедните и т. н. Т. е. за такава цел християнството изобщо не е необходимо: тя може да се постигне и без него.
За да разберем коя наистина е целта на християнството, нека се обърнем към словото Божие. В св. Библия не е казано: „бъдете добри”. Защото е ясно, че трябва да сме такива, но не това е нашата цел като християни. А е казано: „бъдете свети”: „Ще Ми бъдете свети люде” (Изх. 22:31); „Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет” (Лев. 11:44,45; 19:2); „Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш” (Лев. 20:7, 26); „да бъдете свети пред вашия Бог” (Числ. 15:40); „По примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети” (1 Петр. 1:15); както и в същия смисъл е казано: „бъдете съвършени”: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); „Бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък” (Иак. 1:4); „Да пребъдете съвършени и изпълнени с всяка воля Божия” (Кол. 4:12).
И така, целта ни като християни е не просто да бъдем добри, а да бъдем свети, да постигнем святост. Човек може и без вяра в Бога да постигне доброта и добродетелност в някаква степен. Но без правилна вяра в Бога човек никога не може да постигне святост, защото тя не е плод само на човешките усилия, а е дело най-вече на Божията благодат. Божията благодат можем да получим единствено в Христовата Църква – в светата Православна Църква. Никъде другаде. Нито в римокатолицизма, нито в протестантските секти, нито в други религии и вероизповедания.
Св. Серафим Сарофски
Бог ни е създал „по Свой образ” (Бит. 1:27), като самоопределящи се личности. Сам Бог е Личност. Божият образ в нас е даденост. Но ние сме създадени освен това и по Божие подобие (Бит. 1:26). То не е даденост, а процес. Божият образ го има у всички хора. Всеки човек е личност. Дали обаче в човека има Божие подобие или няма, зависи от самия човек, от неговия свободен избор. Божието подобие е дадено в нас като заложба, която ние трябва да развием в себе си. То е наша цел, наше призвание. Ние сме призвани към богоуподобяване. Богоуподобяването, или Божието подобие, това е именно светостта, за която стана въпрос по-горе и която е цел на нашия християнски живот. Както Бог е Един и Неговата св. Църква е една, така и тази едничка правилна цел на нашия живот може да се постигне само с помощта на Божията благодат, която действа единствено в едната Христова Църква – Православната. Никъде другаде. В никоя друга вяра или религия. Последните имат съвсем различни цели, свързани най-вече с материални интереси и политическо влияние.
Но човек, имайки Божия образ, е свободен, ако поиска, и да не развие в себе си Божественото подобие, а напротив – да развие демонично подобие, да се демоноуподобява. Как става това?
Зависи накъде човек ще насочи своите усилия: към вършене на добро или към вършене на зло. То е като всяка друга дейност. Който дълго време се упражнява в някоя професия, той става специалист в нея, майстор. Който дълго време върши добродетели, той до такава степен се усъвършенства в доброто, че става подобен на ангелите и на Самия Бог, става богоподобен; тъй да се каже, става професионалист в доброто. Става свят по душа и по тяло. Доброто става неотменно качество на неговата човешка природа. И идва момент, когато той дори става неспособен на зло – това е ангелското състояние. Тогава човек даже да би поискал да стори зло, не би могъл, защото е запазван от Божествената благодат. Придобил святост, човек още в земния живот предвкусва райското блаженство, приготвено от Бога за праведниците. Още в земния живот той живее вечен живот, който след смъртта му ще се разгърне в пълнота в Царството Христово.
Който пък дълго време върши зло, той придобива навик и до такава степен се усъвършенства в злото, че става подобен на демоните, става демоноподобен. „Да – ще каже някой, – аз не съм светец, но не съм и злодей. Нима Бог ще ме прати в ада?”
Такава е нагласата на онези християни, които, щом стане въпрос за греховете им, казват: „Аз нямам грехове: не съм убивал, не съм крал, не съм измамил. Нищо лошо не върша”.
Такава е нагласата, за жалост, на повечето православни християни у нас. За жалост, повечето православни християни у нас не знаят каква е целта на нашия християнски живот. Не знаят защо са християни. И, разбира се, не се стремят към святост и богоуподобяване, не жадуват за вечния живот, не търсят Царството Божие. Рядко влизат в църква, не се изповядват и причастяват или го правят формално. Ще се спасят ли? Ще влязат ли в Царството Христово? Самите те не търсят и не се стремят към това Царство, не показват, че непременно искат да бъдат там. Как тогава ще влязат? Без да желаят и без да са се потрудили ли? Не, Бог насила никого няма да спаси.
„Ако праведникът едвам се спасява – казва апостолът, – нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (1 Петр. 4:18).
Ако праведникът едвам се спасява, какво да кажем за топлохладните християни, които са се оставили да ги носи течението на тоя свят? На такива Христос казва:
„Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16).
Тази масова заблуда, особено много разпространена в днешно време, още може да се нарече „християнство между другото”. Има ли обаче християнство „между другото”? Не, няма. Но повечето хора са с тази нагласа: те са първо чиновници, фирмени работници, професионалисти в някаква област, родители, приятели, имат си хоби, и някъде на последно място са християни. Имат важни основни дейности в живота си и между другото понякога ходят на църква. По традиция. Или защото сега е модерно да се кръщават и да се венчават.
Истината обаче е, че християнство „между другото” няма. Ние на първо място сме християни, и после – всичко останало: чиновници, работници, родители и т. н. Това е вярната, правилната нагласа, която няма да ни остави излъгани. Християнството е най-важното нещо в живота ни. Вярата в Спасителя Христос ни дава вечния живот, отваря ни вратите на Царството Небесно.
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26).
„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 11:37-38) – казва Спасителят.
Автор: Йеромонах Йоан Филипов
Източник: https://draganbachev.wordpress.com
Искам малко да отместя центъра на тежестта на вашия въпрос за момента, когато настъпва възкресението във вечността към това как следва да разбираме самото Разпятие. Ще започна от далече, защото от своя опит знам как навярно се използват понятията „разпъване” и „кръст” вътре в семейството. Нека не забравяме от къде сме взаимствали тази дума. Тя е свързана непосредствено с Христовия Кръст, който се явява предел на страданието и болката на абсолютно безгрешния човек, невинен за това, което му се случва. Мисля, че можем да използваме думата „кръст” в значението ѝ на „това е моят кръст”, когато човек се намира в ситуация, над която той няма власт и не може да повлие на случващото се. Да речем, неочаквано умира или се разболява тежко наш близък – това е кръст, понеже подобна ситуация винаги се отразява на обкръжението. А също и – трудностите с децата или с нашето собствено здраве, както и редица други сериозни проблеми. Но да се нарича „кръст”, както често се случва, лошото поведение на съпруга или съпругата, когато самият аз съм участник в тази ситуация на 50, 60, 70%, и дори я влошавам – това не просто е грешка, а кощунство по отношение на Кръста. (1)
Опитът от съпружеските отношения показва, че ние в голяма степен сме отговорни за недостойното поведение на другия, дори ако не си даваме сметка за това. По-рано засегнах тази тема, като говорих за кризата в брака, когато нашата друга половина се превръща в наш враг, виновен за всичките ни трудности: „Той е такъв и такъв! Разбира се, аз също не съм идеална, но всички проблеми ги създава той, такъв му е характерът!” При това моето собствено поведение може да дразни, души, да довежда до безизходно положение другия човек и да го кара да реагира така както умее – с помощта на викове, злоба, борба. Но това е една доста сериозна тема, за да можем да я разгледаме в момента с примери и да разберем как можем да въздействаме върху поведението на другия човек. Засегнах я просто, за да обърна вашето внимание върху това, как не бива безсмислено да използваме думата „кръст”. Ако изключим от сферата на нашето внимание подобни житейски ситуации, то не бива и да говорим за последващото Възкресение. Ако трябва да говорим за него, то следва да е с разбиране значението на Кръста. (1)
