1. “Мнозина са звани, а малцина избрани” (Мат. 22:14)
Истинските Христови последователи винаги са били малко. Нищожно малка част, в сравнение с цялото човешко общество. (1) „Ако броят на синовете Израилеви бъде колкото морския пясък, остатъкът само ще се спаси” (Римл. 9:27; Ис. 10:22 по слав.) – е казано за старозаветния богоизбран народ.
Морският пясък е неизброим. Остатъкът пък е една нищожно малка част от него. Същото обаче важи и за новозаветния богоизбран народ – християните. Спасителят казва: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:14), и добавя: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството” (Лука 12:32). Затова не бива да униваме, като виждаме как днес се шири нечестието и разтлението, особено сред младите хора. Всеки отговаря пред Бога за себе си. Господ пък е Същият и в древност, и сега, и в бъдеще (Евр. 13:8). Малцина са се спасявали в древност, малцина се спасяват и сега, даже сега са особено малко, поради умножаването на греховете. (1)
Тогава казва на слугите си: сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни. Затова идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата. И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници. Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби; защото мнозина са звани, а малцина избрани (Мат. 22: 1-14).
“Звани” (т.е. поканени) според Преданието (св. Григорий Палама) са най-напред евреите. Те били призовани от рабите на Бога – пророците – да дойдат на сватбата на Неговия Син – Господ Иисус Христос и Неговата невеста – Църквата Христова. Но те не пожелаха да дойдат, казва Спасителят в притчата Си. И наистина пророците не били приети в отечеството си и повечето от тях били избити или прогонени от своите събратя. (2)
По-късно Бог изпратил при тях Своите апостоли – учениците на Сина Си, но и те били отхвърлени. Св. архидякон Стефан и св. апостол Яков, брат Господен, били убити с камъни. Яков, Йоановият брат, бил посечен с меч. Опитали се да убият Петър, Йоан и апостол Павел. Най-после народът, воден от своите религиозни водачи, се отрекъл открито и от своя Цар-Месия пред Пилат и убил на кръста “Началника на живота”. Но Бог възкресил Сина Си на третия ден, както е било предречено в Писанията. Само избраният от Бога “остатък” от еврейския народ повярвал във възкръсналия Господ и само той се спасил – точно според пророчеството на Исайя. (2)
Но “звани” са и християните – кръстени и омити от греховете при св. кръщение, но не обикнали от все сърце Господа Иисуса. “Избрани” са пророците, апостолите и светците заедно с всички християни, които им подражават, както те подражават на Христа. (2)
“Избрани” ли сме ние? Или само “звани”? За нас спасението е невъзможно, понеже постоянно грешим и не се каем. Но за Бога всичко е възможно. Той е спасил мнозина неспасяеми грешници и иска да спаси всички, но не всички искат Той да ги спаси. Това е най-голямата трагедия. Господи, подари ни Твоя благодатен дар – покаянието, та поне като разбойника в последния час да ни спасиш! Амин. (2)
Храната за вечния живот
Нашата безсмъртна душа поддържа вечния живот в себе си чрез Божията благодат. А тя се дава на вярващите в църковните Тайнства. Последните се
извършват само от свещенослужители . Благодатта за свещенослужение пък се предава също по приемство, чрез ръковъзлагане, в тайнството Свещенство. Божествената благодат се дава на християните най-вече в тайнството св. Евхаристия, където те се причастяват с Тялото и Кръвта Христови. (1)
Сам Спасителят е засвидетелствал, че не може човек да се спаси, ако не се причастява:
„Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:51-53).
Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние приемаме в себе си частица от Сина Божий, частица от Божеството, Което е Огън. Този Божествен Огън действа на душата и тялото ни освещаващо и очистително, изгаря и най-малките петна на греха и ни прави свети и богоподобни – ние се съединяваме със Самия Бог и получаваме от Него вечен живот. Светата Църква е определила християните да се причастяват поне веднъж през четирите годишни пости, т. е. минимум четири пъти годишно. По-добре е, разбира се, по-често да пристъпваме към тази най-велика Светиня, но с голямо благоговение и с надлежна подготовка. Извън установените от Църквата пости, за несвещени лица е определено преди да се причастят, да постят седем дни. По благословение на духовника, този срок може и да бъде съкратен. (1)
Преди да пристъпим към Тялото и Кръвта на Сина Божий, необходимо е да очистим съвестта си чрез искрено разкаяние за сторените от нас грехове, като ги изповядаме пред свещеник в тайнството Покаяние или Изповед. В него чрез Божията благодат ни се прощават всички грехове, които изповядаме, все едно, че не сме ги вършили. Не бива християнинът да дръзва да пристъпя към Пречистите Тайни с неразкаяна душа и обременена от неизповядани грехове съвест. Тогава, по думите на св. апостол Павел, причастяването с Тялото и Кръвта Христови ще ни бъде за осъждане, вместо за спасение. (1)
„Който яде тоя Хляб или пие Чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Кор. 11:27-31). Божията благодат се дава на християните и във всички останали църковни Тайнства. Мястото, където се извършват Тайнствата и се служи общественото богослужение, е Божият храм.
2. ИЗЯСНЕНИЕ НА ГОСПОДНЯТА МОЛИТВА
(Мат. 6:9-13 и Лука 11:1-4)
Молитвата е въздух за душата. Без молитва няма религиозен живот; без молитва душата умира. Сам Спасителят често е пребъдвал в молитва към Своя небесен Отец. Един ден, след като Христос свършил молитвата Си, един от апостолите Му рекъл:
– Господи, научи ни да се молим!
А Иисус им рекъл:
– Когато се молите, казвайте:
„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия”. (3)
Тая молитва Христос завършил със следното славословие:
„Защото Твое е царството и силата, и славата вовеки. Амин!”
Всяко слово Господне е пълно с живот и истина, защото излиза от Извора на истината и живота. Но Господнята молитва цяла е наситена с жизнена правда и всяка дума от нея е пълна със съдържание. Завинаги тя ще остане образец на съвършена молитва. Ето накратко нейното изяснение:
„Отче наш”…! какво чудно обръщение!
Може ли да има за нас нещо по-скъпо, по-сладко и по-мило от това, да можем да наречем Бога наш Отец, наш Баща? Както детето се обръща с дръзновена синовна любов към своя родител с думата „Татко!”, тъй и ние се обръщаме към Бога с думата „Отче…”. С това ние изразяваме Божията близост до нас и признаваме, че Бог не е някакъв тиранин и жесток властелин, а любвеобилен наш небесен Баща. Затова и ние със синовна любов и детска откровеност Му разкриваме своята душа. (3)
Ние се обръщаме към Бога не с думите „Отче мой!”, а „Отче наш!”. С това пък ние изразяваме нашата братска обич помежду ни. Бог е Отец на всички ни, а и всички ние сме Негови чеда и помежду си братя. (3)
„Да се свети Твоето име!” Нима Божието име не е свято, та молим то да се свети? Името на Бога само по себе си наистина е свято, но то се свети и слави още и чрез нашия живот и нашите уста. Когато ние живеем според Божиите повели и славословим с езика си Бога, ние с това светим Неговото име сред нашите близки; а когато ние престъпваме Неговите заповеди, ние ставаме причина неверните да хулят и безчестят Божието име. (3)
„Да дойде Твоето царство…!” С това ние молим Бога да зацари Сам Той в нашите души и сърца и в нашия живот. А там, гдето е Бог, там са радостта, мирът, правдата, доброто, любовта и благоволението между човеците. (3)
„Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята!” Волята Божия се изпълнява на небето сред небесните ангелски чинове. Ние се молим, щото същата тая свята воля да бъде изпълнена и на земята, както и на небето. Молим се, щото всеки човек напълно да подчини своята воля на Божията, за да постигне в Бога истинско щастие. (3)
„Насъщния хляб дай ни днес!” Под „хляб” тук се разбира не само всяка веществена храна, но и всичко, що е необходимо за нашето съществуване. Ние не молим Бога за излишни неща, а само за „насъщното”, т.е. за онова, без което не можем да минем. Молим Го също не да ни осигури храната за много дни и години, а само за днес. Ако ние се надяваме на Бога и твърдо вярваме в Неговата промислителна към нас любов, Той няма да ни остави без храна и утре, и вдруги ден, и за цял живот.(3)
„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници!” За да бъдем истински щастливи, ние трябва да сме в мир и да нямаме никакви провинения спрямо Бога. И ако нещо като човеци сме прегрешили спрямо Него и с това сме Го наскърбили, трябва веднага да Го молим за прошка. Бог няма да ни прости съгрешенията, ако и ние от сърце не простим прегрешенията на нашите ближни (Мат. 6:15). Затова нека първом простим на нашите близки, та тогава да искаме от Бога и Той нам да прости. (3)
„И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия!” Не Бог, а дяволът ни въвежда в изкушения, т.е. кара ни да нарушаваме Божията воля. Бог никого не изкушава (Иак. 1:13). Затова смисълът на думите „не ни въвеждай в изкушение” е „не допускай да бъдем въведени в изкушение”. Ние молим Бога да ни избави от лукавия. И Той може да стори това, защото е много по-силен от него. За да се избавим обаче от примките на дявола, трябва винаги да призоваваме Бога на помощ, колчем лукавият се опита да ни оплете в своята мрежа и да ни склони към грях. (3)
„Защото Твое е царството и силата, и славата вовеки. Амин!” Това слово-словие иде като естествен завършек и печат на цялата Господня молитва. С него ние признаваме, че властта, силата и славата принадлежат единствено на Бога и че не се свършват никога, а са вечни. Всяка човешка власт, дори и на най-могъщия земен властелин, както и всяка човешка слава, дори и на най-великия херой, са мимолетни – днес блестят, утре угасват; те са пълно безсилие и безславие в сравнение с Божията сила и слава. Да! Нему – Единому и Премудрому Богу да бъде чест и слава вовеки веков. Амин! (1 Тим. 1:17)
Господнята молитва трябва често да е в нашата мисъл или на нашите уста. С нея трябва да започваме и завършваме всеки ден; с нея трябва да се молим преди всеки обед и нея трябва да мълвим при всички беди и злощастия в живота. (3)
1)draganbachev.wordpress.com -Йеромонах Йоан Филипов, Християнство и смисъл на човешкия живот
3) bg-patriarshia.bg, Из „Нашата вяра”, СИ, 2005 г
Нека проследим накратко как Бог се е откривал на хората и им е дал познание за Себе Си в течение на историята на човечеството.
Богооткровеното учение да бъде записано. Това сторил по Божия заповед св. пророк Моисей ок. 1300 г. пр. Хр. Той написал първите пет книги на Свещеното Писание – Библията. След него Бог наредил и на други старозаветни пророци и праведници да напишат още неща от Неговото Откровение и така се оформил старозаветният набор от библейски свещени книги, които внимателно се преписвали от грамотни мъже и се предавали от поколение на поколение. Носител на истинската вяра в Бога през старо-заветното време бил еврейският народ. В този смисъл той се нарича „богоизбран”, защото старозаветните праведници произлизали предимно от него и той се оформил като общност, където се знаела правилната вяра в единия истински Бог и целенасочено се пазело записаното Божие слово – св. Библия. В цялото Богооткровено учение, още от първосъздадения човек, Бог предсказал за идването на Спасителя на човечеството от грехопадението и вечната смърт – Христос, въплътения Син Божий. През цялата история на човечеството праведниците очаквали Неговото идване. Точна дата Бог не назовал, но дал признаци – събития в човешката история, по които хората да разберат, че времето е наближило. Всички тези признаци били предсказани по Божие вдъхновение от старозаветните пророци.
Чрез Своето страдание Христос придобил от Божествената правда право на изкупление на човечеството. След като бил погребан, Той слязъл в ада и извел старозаветните праведници, намиращи се там (тъй като раят след грехопадението бил затворен), и ги въвел в рая, в Небесното Царство. Като възкръснал от мъртвите, Христос окончателно победил смъртта, т.е. вечната смърт. Оттогава насетне всички новозаветни праведници след смъртта си отиват в рая, благодарение на Христовите изкупителни заслуги.
